Голяма част от работата ми е посветена на това да помагам на хората да стартират нови проекти и да организират задачите и времето си, така че успеят да постигнат целите си. Има обаче и моменти, в които даден проект трябва да се прекрати, защото очевидно не е успешен. Защо обаче това е толкова трудно? И защо колкото повече усилия, време и средства сме потопили в нещо, което не върви, толкова повече сме склонни да инвестираме още, вместо да се откажем?

На английски това явление е добре известно като „sunk costs fallacy“, а най-точният български превод, който успях да намеря, е „принцип на потъналите разходи“. Идеята е проста и най-вероятно позната на всеки от нас: виждаш, че е по-добре да се откажеш от проект, работа или връзка, но във въпросното нещо вече са вложени толкова много усилия, че не ти се иска да се окаже, че са били хвърлени напразно… и затова продължаваш, колкото и глупаво да изглежда това отстрани (а често и за самия теб). Положението се усложнява от това, че колкото по-големи са понесените загуби до момента, толкова по-наложително е да ги ограничиш максимално бързо… и толкова по-трудно, точно защото загубата е толкова голяма.

Но защо става така?

Обяснение можем да намерим в книгата на психолога Даниел Канеман „Мисленето“. Там той разказва как заедно с колегата си Амос Тверски по време на съвместната си работа през 70-те и 80-те години на 20 в. са разкрили дисбаланса между загубите и печалбите в ума ни. Канеман обяснява, че тъй като всички решения включват несигурност за бъдещето, човешкият мозък е развил автоматична и несъзнателна система за преценка как да се процедира, когато възникне опасност от загуба. Организмите, които са си поставили като приоритет избягването на заплахите пред увеличаването на възможностите, е по-вероятно да предадат своите гени. Ние, хората, сме част от тези организми. Така че, с течение на времето, перспективата за загуби се е превърнала в по-мощен мотиватор за нашето поведение, отколкото обещанието за печалби. Затова винаги, когато е възможно, се опитваме да избегнем загуба и когато сравняваме загубите с печалбите, не ги третираме еднакво. Резултатите от експериментите му и от редица други, които са надградили върху тях, доказват вроденото ни отвращение от загубата. И затова правим всичко възможно да не си признаем (най-вече пред самите себе си), че това, върху което сме работили през последните няколко месеца (или дори години) е било просто една голяма загуба. Признавам си, и аз съм го правила – и с работни проекти, и с лични отношения.

Има ли шанс все пак да надхитрим мозъка и да направим така, че да вземем правилното решение и най-сетне да прекратим мъката? За щастие, има.

Тъй като нежеланието ни да претърпим загуба е автоматично поведение, което се поражда от емоциите, когато взимаме решение да спрем или да продължим, трябва да задействаме рационалното си мислене и да накараме мозъка си да се ръководи от него, а не от емоциите.

Можем да го направим, като преди всичко се успокоим. За това могат да помогнат 15 минути бавно и спокойно дишане, на тишина и насаме. Ако обичаме и можем да медитираме, една медитация ще помогне.

След като се почувстваме спокойни, си задаваме поне 2-3 от следните въпроси (и по възможност отговаряме писмено):

  • Ако днес трябва да решиш да започнеш тази работа или проект, да направиш тази покупка или да влезеш в тази връзка, ще го направиш ли? Защо не? Ако загубиш тази вещ, ще си купиш ли пак същата? Защо не?
  • Има ли други възможности, които искаш, но не можеш да осъществиш, защото настоящото положение ти пречи? Например, отказваш ли се от възможността за други взаимоотношения, работа или обучение, като се придържаш към нещо, което не води никъде?
  • Възможно ли е ползите от този твой избор да намалеят с течение на времето, докато разходите се увеличават? Наистина ли искаш все още да правиш този компромис?
  • Защо се придържаш към това решение, което вече е очевидно грешно? Опитваш ли се да докажеш, че си прав(а), като се придържаш все още към него? Дали е по-важно да имаш право, отколкото да бъдеш щастлив(а)?
  • Ако наблюдаваш някой друг, който е в твоето положение, ще му препоръчаш ли да продължи или да спре?
  • Възможно ли е отказът да се окаже по-доброто решение от това да запазиш сегашното положение?
  • Дали не се тревожиш прекалено от краткосрочния дискомфорт, който ще трябва да преживееш заради отказа? Възможно ли е първоначалният дискомфорт да отстъпи място на облекчение?
  • Случвало ли ти се е нещо подобно в миналото? От днешната си позиция, радваш ли се, че навремето се отърва от онази ситуация? И дали няма да се чувстваш отново толкова добре, ако се откажеш?

Не казвам, че е лесно. И аз съм го изпитала неведнъж. Но понякога да се откажеш наистина е по-доброто решение. Пожелавам ти успех!