Тези дни с приятел си говорихме за книгата на Тим Ферис „4-часовата работна седмица“ и за това, че откакто сме я прочели, и двамата гледаме на работата по изцяло нов начин. Преди време писах точно по тази тема в „Аз чета“, а преди още време попаднах на тази статия на Стойне Василев, в който той говори за нещо, което и Ферис обсъжда в книгата: така нареченото мини пенсиониране.

Обикновено, когато се замислим за пенсия, си представяме възрастни хора, които вече са прекалено стари, за да работят. Затова, искат или не, прекарват свободното си време в практикуване на хобита, срещи с приятели и подобни неща, за които вечно заетите работещи хора все не намират време. Но налага ли се наистина да е така?

Вместо да чакаме края на професионалния си живот, за да се порадваме на свободното си време (когато е съмнително доколко ще имаме здравето и финансите да го направим), Ферис предлага да си организираме няколко мини пенсионирания през живота, през които да не работим или служебните ни задължения да са сведени до минимум, докато използваме времето за пътуване и забавления.

За първи път пробвах тази концепция преди десетина години. Тогава напусках работата си като редактор на списание .net и реших да си почина за около месец, преди да започна нещо ново. Беше лято: идеалното време да мързелувам и да се мотая по плажовете. Или… поне така си мислех тогава.

Оказа се, че след втората седмица ръцете ме сърбят да започна да правя нещо, каквото и да е то. Мързелуването не ми се струваше толкова привлекателно, след като се почувствах отпочинала, защото не водеше до смислен резултат.

С неочаквано голямо удоволствие се захванах с новата работа, когато най-сетне дойде денят да започна. В началото се чувствах страхотно, но след като минаха около две години, отново се размечтах за пенсиониране – при това не „мини“, а постоянно.

Когато се зарових в причините, се оказа, че на първо място отново е смисълът. По ред причини на онова работно място вече не виждах смисъла, заради който бях започнала тази работа. Усещах, че вече се занимавам с несъществени неща, вместо да помагам пряко на хората, на които организацията, в която работех, съдействаше.

Сега работя нещо, което не само ми харесва, а и виждам, че съм полезна и че нещата, които правя, имат смисъл. Имам възможност и да се „пенсионирам“ за известно време, но и през ум не ми беше минало да го направя, докато не видях статията на Стойне. И когато я препрочетох сега, реших, че мога само да се надявам да не ми се налага да се пенсионирам в бъдеще, защото при наличие на смисъл в работата и сили да я върша пенсионирането не изглежда особено привлекателно… нито в мини, нито в „стандартен“ размер. 🙂

А ти ще се пенсионираш ли, ако имаш тази възможност скоро и защо?