Ако ме познаваш лично или поне ме следиш във Facebook, най-вероятно вече знаеш, че никак не обичам снега в града. Мисля си, че мястото му е в планината и по ски пистите. Ако много държа да го гледам (или да газя из него), ще отида на планина. (А когато отида, обикновено сядам край някоя камина и хвърлям по един поглед на красотата навън, без да излизам.) В града, колкото по-добре е почистен и колкото по-малко ми се налага да се пързалям по него и по неизбежната заради непочистените тротоари поледица, толкова по-добре.
Наскоро се включих в поредния Facebook спор по повод чистенето на снега в София, като се похвалих, че пред блока ми снегът винаги е почистен до плочките на тротоара. Обикновено, скоро след като навали, ми писва да се пързалям и разчиствам почти веднага. И сигурно за да ми е за урок никога да не казвам „никога“, тази зима два дни след самохвалството ми ме тръшна грип, заради който не мръднах от вкъщи цяла седмица. Точно тогава валя сняг няколко дни подред.
Миналата събота най-сетне бях в състояние да се подам навън… и дворът пред блока ми изглеждаше така.
Предимно добре утъпкан и хлъзгав лед, който някога е бил сняг и който не би се превърнал в ледена пързалка, ако някой беше го почистил навреме.
След цяла седмица без тренировки и движение миналата събота вече нямах търпение за каквато и да е физическа активност. Хванах лопатата и шилото за лед и малко по малко започнах да правя поне толкова широка пътека, колкото да може да мине един човек. Времето беше топло в сравнение със сибирските температури от началото на месеца (около нулата вече ми се струва на границата с жегата), така че чистенето ми се удаде сравнително лесно, но все пак отне около час, докато от дебелия плътен слой твърд лед, покрит с киша, стигна до това положение.
Както се вижда на снимката, ми остана една част в края за неделя, но след като я довърших, ми беше прекалено студено, за да я снимам, така че ще трябва да ми се довериш, че и тя вече е чиста. 🙂
Докато чистех, няколко преминаващи съседи не пропуснаха да коментират колко е хубаво, че, цитирам, „някой най-сетне се сети да почисти“. Само един се включи заедно с мен за кратко и без особен ентусиазъм, след което обяви, че „това не може да се почисти, трябва му сол“ и се прибра вкъщи (докато аз продължих успешно да чистя „невъзможния“ сняг). Малко след като аз се бях прибрала, той изсипа малко сол върху непочистената част и… отново се прибра, за да чака солта да разтопи снега. (Както се досещаш, щом писах, че и в неделя имаше материал за чистене, солта не успя да се справи с изгребването на снега и леда и ѝ трябваше помощ от мен.)
Не ви разказвам тази история, за да се хваля колко примерна съм или за да избегна глоба за непочистен сняг със задна дата, ако някой от Столична община попадне на тази публикация. Пиша за тази случка, защото тя ме накара да се замисля за многото уж дребни неща, които ни дразнят всеки ден и които дори не се опитваме да променим, защото е „невъзможно“ или защото чакаме някой друг да се сети да свърши общата работа. Понякога правим едно малко усилие, но не и следващата стъпка – все едно да поръсим малко сол върху дебел слой лед, но да не го изчистим с лопатата, когато се стопи и се превърне в киша, а да чакаме да дойде пролетта и той да се стопи… докато междувременно се пързаляме по него, псуваме зимата и се убеждаваме, че все така става: дори и да направим нещо, пак няма резултат накрая.
Помисли и ти. Има ли нещо, което те дразни, но мислиш, че ако изчакаш достатъчно дълго, проблемът ще се реши от само себе си? Или нещо, което ти се иска да направиш, но ти се струва невъзможно и дори не опитваш? Или правиш един-единствен опит, за който, ако си признаеш съвсем честно, дори не се стараеш кой знае колко, а го правиш по-скоро за да натриеш носовете на глупаците с розовите очила и да им докажеш, че наистина в тая държава / на тая работа / при тия условия на живот нищо не става? Признай си (не е нужно да е в коментарите, може и да е само наум, макар че ако искаш, може да споделиш). Не е срамно, и аз съм го правила.
Нямаш достатъчно време за хобито си или за четене на книги през седмицата и това те дразни, но не е нещо чак толкова трагично, че да се занимаваш с него сега. Сега си имаш по-важни неща, които заемат цялото ти време. А опита ли да си освободиш малко време, например като гледаш по-малко телевизия? Или чакаш да дойде уикендът, така както чакаш пролетта, за да се стопи снегът, вместо да го изринеш още сега?
Искаш да започнеш бизнес, но няма как: трябват пари, умения, да напуснеш работа… направо е невъзможно. А знаеш ли какви умения ти трябват? Отдели ли време да научиш нещата, които не знаеш, а ти трябват? Опита ли да реализираш идеята си в свободното време след работа? Колко време опитва, преди да се откажеш? Дали не действаш така, както чистиш снега: бутваш тук-там с лопатата, решаваш, че няма как да го накараш да мръдне и се отказваш? А ако ринеш малко по малко, ден след ден, може и да видиш резултат… но кой има търпението да чака толкова?
Може би нещо в работата ти, квартала ти, града ти или държавата те дразни? А какво правиш ти, за да оправиш нещата? Чакаш ли и другите да направят нещо – все пак това е обща работа, откъде накъде ще се прецакаш ти да вършиш всичко, а останалите да ползват труда ти наготово?
Казах ти, едно време и аз мислех така. Смятах, че времето ми и това колко пари печеля не зависят от мен. Че не знам и не умея достатъчно, за да започна бизнес. Че „големите“ неща са прекалено трудни и не са за всеки, а и отнемат толкова време, че няма смисъл дори да започвам. Че ако отслабвам търпеливо, бавно и по малко, няма смисъл изобщо да се мъча и резултат няма да видя никога.
Това мислене обаче не ми свърши особено добра работа, така че реших да пробвам обратното и се радвам, че го направих. Сега си определям какво точно искам, какво трябва да направя, за да го получа и действам, без да се отказвам. Невинаги се получава, но се оказа, че доста повече неща са под наш контрол, отколкото си мислим. Например, можем да си поискаме повишение на заплатата, да си сменим работата или да направим успешен бизнес и… ето ти повече пари. Няма гаранция, че ще се получи веднага (или изобщо), разбира се, но пък гаранцията, че все така ще си стоим без пари, ако не действаме, е почти 100%.
Дребните дразнещи неща (като леда по тротоара) се оказаха поправими с малко повече усилие. Не си струва човек да се мъчи всеки ден, макар и малко, ако с няколко дни сериозна работа може да се отърве от дразнещата дреболия за постоянно (или поне до следващия снеговалеж). А ако не го направи, някой ден може да се чуди защо целият му живот е минал като поредица от дни, в които се е дразнил на глупави дреболии.
Големите неща са постижими, но бавно, на малки стъпки и с постоянство. И за тях си струва да се потрудим, но без да се нервираме от липсата на резултат. Той ще се види, когато след година, две или три погледнем назад и се изненадаме колко далеч сме стигнали неусетно, стъпка по стъпка.
И както е казал народът, „на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата“. Ако искаш нещо да се случи, започни го ти. Много по-трудно е, отколкото да чакаш другите, но опитай да го направиш за себе си. Другите ще последват примера ти, но едва ли ще се случи, ако не започнеш. Започнеш ли, е лесно да ги привлечеш… а може и да установиш, че ще се справиш и без тях. Е, да, в този случай ще ползват труда ти наготово, но винаги е така: не всеки е деен и инициативен човек, който прави добро и на околните… но ти си. 😉 Остави ги да се порадват на резултатите, постигнати от теб и да те похвалят.
Първата стъпка: виж как изглежда най-близкият тротоар и ако не ти харесва, взимай лопатата!