От известно време се каня да пиша по темата, но днес ме провокираха, така че най-сетне се наканих.

Отскоро е и манията ми по микроблогването – допреди месец се чудех на хората, които използват подобно чудо, за какво им е и какво интересно и полезно намират в това да пишат кратки съобщения и да ги публикуват някъде. Оказа се и интересно, и полезно. Все още се удивявам на таланта на много от хората, които следя, да бъдат остроумни или да казват нещо наистина смислено с толкова малко думи. Полезната част се състои в това, че ако ме мързи да пиша дълъг пост, няколкото думи, които тук ще изглеждат странно, в микроблога ще са съвсем на мястото си. 🙂

По микроблогването се запалих покрай Пешо и микроблог системата, с която започнах, беше edno23.com – според моето скромно мнение най-добрият български аналог на Twitter. Веднага започнах да разпращам покани на познати да се включат, но се оказа, че част от хората, които искам да следя, са запалени по Twitter и не желаят да се местят, така че се регистрирах и там. От регистрация до писане разстоянието е малко и така започнах да пиша и на двете места. Ако сравня предимствата и недостатъците им, по-дългият списък с предимства ще е на edno23.com: добър дизайн, интересни хора, възможност за прикачване на снимка или видеоклип към написаното и опция за добавяне на връзка като допълнение към съобщението, което освобождава ценно място за писане. Предимствата на Twitter за мен са в това, че много от хората, които държа да следя, са там и във възможността човек да променя дизайна на профила си (от която аз не се възползвам, тъй като дизайнерските умения ми куцат сериозно, но все пак е добре да си знам, че я има).

Така от човек, който мислеше микроблогването за „глупост“, за няма и месец се превърнах в собственик на цели два микроблога. В edno23.com пиша на български и за българи, а в Twitter – предимно на английски. Тук идва и моментът да споделя какво ме провокира да напиша всичко това: този пост. Ваня от няколко седмици насам критикува българите в Twitter, защото пишат на английски. Е, аз съм от тях и така и не се разбрахме с нея защо го правя. (Всъщност, и други пишещи на английски българи май не успяват да я убедят…) За мен има български микроблог услуги, в които пиша на български, а в Twitter – на английски. В Twitter пиша на български, ако някой се е обърнал към мен на български и му отговарям на същия език. Освен за забавление, ползвам Twitter и за връзка с колегите във Великобритания, които в никакъв случай не бих нарекла „темерут-англичанин или затлъстяла англичанка дето пъшкат по 8 часа зад бюрото за по двеста паунада на ден“ (цитат от този пост)! Не ползвам Twitter като заместител на сайт за запознанства – следим се предимно с хора, които познавам или офлайн, или задочно от блоговете им, или от някъде другаде онлайн, – макар че ако покрай него се запозная с някой интересен човек – добре дошло. (Всъщност, чета туитовете на много интересни хора, но това не означава, че сме тръгнали непременно да се запознаваме. Просто чета без претенции на какъв език се пише.) Май и целта на Twitter като цяло не е запознанства с нови хора, а публикуване на съобщения, чрез които хората (познати и ако сме достатъчно интересни – и непознати) да са в течение какво правим в момента. А ако тези хора насреща не говорят български, какво правим тогава?

Писането на английски не е само спам и не е задължително с бизнес цел. И ако за Ваня „езикът не би могъл да бъде критерии за стойността на една личност“ (отново цитат от този пост), тогава какво против има пишещите на английски и защо са й толкова скучни?