„Нямам дребни.“
„Нямам да ви разваля.“
„Нямате ли стотинки?“
„Ще ми оберете всичките дребни!“

Някоя от фразите по-горе можете да чуете в доста магазини, явно не само в Пазарджик, ако имате неблагоразумието да се опитате да платите с банкнота от 20 лева или по-едра (а рано сутрин на някои места – и с десетолевка). В зависимост от настроението на продавача и на степента му на осъзнаване, че ако изгони клиента, няма да спечели пари, избраната фраза се произнася или с жалостив тон, или с неприкрито раздразнение.

Била съм и от двете страни – от край време редовно влизам в ролята на човека, току-що изтеглил от банкомата банкнота, която няма как да е по-дребна, и на когото му се налага да обикаля рано сутрин от магазинче на магазинче, за да си купи кафе, и да се държат с него така, сякаш безсрамно подава на продавача фотокопие на банкнотата. Често съм била и в положението клиент на телецентъра, чиято сметка е десетина стотинки, да ми даде 20 лева, а аз да нямам дребни, за да му върна ресто. Затова твърдя уверено, че изход от положението има. Всеки касиер би могъл да държи в касата постоянен набор от „оборотни“ дребни стотинки и банкноти. В случай, че няма точна сума, винаги би могъл да покани клиента да изчака малко и да се опита да развали банкнотата някъде наблизо. Би могъл и да върне пари от своя джоб (без да го изтъква с кисел тон пред клиента). Клиентът е винаги прав и не би трябвало да се чувства виновен за това, че няма дребни пари (да не говорим и за това, че колкото повече се разпространява подобно отношение, толкова по-трудно е за клиента да превърне едрата банкнота в по-конвертируеми такива). Имайте го предвид, дами и господа продавачи. А аз ще избягвам всеки магазин или заведение, където ми се налага да гледам кисели физиономии и да слушам мърморене за това, че плащам с обикновени, български пари, макар и по-едри.