Днес беше последният ден от посещението на групата доброволци от Южна Корея в Телецентър Пазарджик. По-точно, днес беше последният ден, който прекарахме заедно – курсът им в Пазарджик свърши в петък, а този уикенд ходихме заедно до Пловдив.

Курсът мина много добре. Провеждаше се всеки ден от вторник до петък. Сутрешните лекции бяха на тема „Как да си направим уеб страница“, като за целта първо преподадохме на курсистите малко HTML, а след това ги научихме да работят със софтуера „Namo Web Editor“ – симпатична корейска програма, едновременно лесна за начинаещи и мощна почти колкото „Dreamweaver“. Следобед изяснявахме основите на мрежовите технологии – как работят мрежите, какво представляват различните мрежови устройства и команди и т.н. На последния ден организирахме официално връчване на сертификати на всички курсисти и гостите прожектираха още един корейски филм – за войната между Северна и Южна Корея през 1950 г., отново не документален, – чието заглавие така и не успях да видя поради притичване насам-натам от моя страна малко след началото на прожекцията. В събота и неделя програмата предвиждаше разходки из Пловдив, което и направихме, а утре отново заминаваме за Пловдив, за да изпратя гостите до Хасково – следващата спирка в програмата им и следващият град, в който ще се проведе същият курс.

И корейците, и аз останахме много доволни – получи се голям купон. И те, и курсистите бяха доволни от това, че превеждах по време на курса – курсът в София е бил на английски без превод на български и курсистите не са имали много въпроси, така че лекторите така и не са разбрали дали са схванали всичко от програмата или нищо. Другото, което учуди и мен, бяха многото въпроси на хората относно Корея. По-точно, учуди ме не това, че ги имаше, а фактът, че според корейците софийските курсисти не са задавали такива въпроси. За сметка на това, по време на този курс всички научихме много – като се започне от подробности за корейската храна и се стигне до цените на пържолите и кафето в Сеул. Курсистите се оказаха наистина готини и любознателни хора (като при това сред тях имаше и млади хора, и няколко по-възрастни – общо 17 души, от които до края на курса по различни причини някои отпаднаха и останаха 12), а освен това се и сприятелихме с повечето, като те ни придружаваха на обяд и вечеря. Две от курсистките – майка и дъщеря – поканиха корейците и мен на гости у тях в събота вечерта. Ходихме и в Радио Пазарджик, за да вземем записите на новинарската емисия и сутрешното шоу, в което корейците бяха споменати, и те бяха много впечатлени – за първи път виждаха истинско радиостудио отвътре. Прекарването всеки един ден беше супер и за мен, и за курсистите, и за гостите, които всяка вечер си лягаха около 21 ч. – уморени, но доволни. В Пловдив разходих корейците из центъра и Стария град, видяхме Античния театър, обядвахме първия ден в „19 век“ (добър ресторант с автентична българска атмосфера, намира се на кръстовището на бул. „Руски“ и „6 септември“, зад ресторанта на Лино), а втория – в „Happy“, тъй като на гостите леко им омръзна от старинни български къщи и поискаха да видят и някакъв друг интериор.

Макар че съм уморена от това, че постоянно бях с корейците и им превеждах, съм и много доволна. Не само научих много нови и интересни неща и не само гостите предизвикаха голям интерес към Телецентъра в местните медии, но и се запознах със страхотни хора. Освен самите корейци, които са големи веселяци, се разбирах много добре и с всеки един от курсистите. Беше ми интересно и да видя Пазарджик и Пловдив от гледната точка на чужденци, които ги посещават за първи път. Те бяха в искрен възторг от всичко – интелигентността и гостоприемството на българите, природата, запазените стари къщи в центъра на Пловдив, храната… Като се замисли човек, прави са. Хората тук наистина се постараха те да се почувстват добре като гости – не само аз, а и курсистите, мениджърите на Българо-корейския Интернет център в София, Захари от Телецентър Пловдив… А и природата и градовете ни са красиви. За пореден път се убеждавам, че в България имаме с какво да се гордеем и че прекалено много се оплакваме от лошото, без да виждаме доброто, както и че не правим нещо особено, за да променим онова, което не ни харесва. Отново се убедих и че не бих емигрирала – колкото и да е мръсна или потънала в хаос страната ни, няма друг град като Пловдив, нито друга столица като София, а те ще ми липсват. Не мога да си представя и как бих се разбирала с чужденците. Нямам предвид езиковата бариера или общуване от рода на това, което водихме по време на курса, а нещо по-сериозно, като работа сред чуждестранни колеги или живот в друга нация. Трудно мога да си представя приятелското отношение между хората тук, честите ходения на кафе, гостуванията или бързото преминаване на „ти“ след запознанство като нещо необичайно.

Вече съм качила във фотогалерията първите снимки от курса в Пазарджик. Утре се очакват още много, като ще трябва сериозен процес на подбор, за да определя кои от над хилядата кадъра да добавя в галерията.