Командировката

Миналата събота бях в командировка, за да участвам в семинар на БЗНС-НС Пазарджик по случай 111-годишнината от рождението на Никола Петков. Семинарът се проведе в Юндола. Още миналата седмица във вторник ми се обади една дама от БНЗС-НС Пазарджик на име Мария Велкушанова, която ме покани в събота. Каза, че ще отседнем в почивната станция на Лесотехническия университет, като останем да спим там и се върнем в Пазарджик в неделя на обед. Транспортът и храната били осигурени от организаторите. Каза, че ще присъстват представители на всички пазарджишки медии. Приех поканата и аз.

Тръгването беше обявено за събота в 12 часа пред централата на БНЗС-НС. Пристигнах навреме, дори малко по-рано. Поканиха ме да седна в офиса и почерпиха с кафе, което обаче така и не успях да опитам, защото автобусът пристигна. Все още не бяха се събрали всички колеги, но шофьорът започна да негодува, че го бавим, а в 16 часа трябвало да е пак в Пазарджик, така че се натоварихме и тръгнахме, без да чакаме останалите. Аз бях единствената журналистка в автобуса и си мислех, че и на Юндола ще съм само аз заедно със симпатизантите на БЗНС. 🙂 Само че не се оказа точно така.

Минахме по пътя през Пещера, Велинград, Батак и Ракитово. Май имаше и други селища по пътя ни, а и не помня дали тези бяха подредени точно в този ред, но който познава Родопите, ще се сети за какво говоря. Пътят беше много красив. Минавала съм по него и друг път, на път за Цигов чарк, но и сега му се радвах, сякаш е за първи път. Гледах планината, поточетата, скалите, които бяха толкова близо, че ако можех да отворя прозореца на автобуса, сигурно щях да ги пипна. Усетих как колкото по-нагоре се качваме, толково по-чист става въздухът.

Когато минавахме през някое селище, гледах особено внимателно. Винаги правя така по време на път, в опит да събера възможно най-много впечатления: колко голямо е селището, какви хора се срещат по улиците, има ли кино, заведения, паркове… И винаги се опитвам да си представя как живеят хората там, къде и какво работят, къде ходят вечер след работа… В този случай минахме през най-показателните за такива наблюдения места – центъра на всеки от градовете.

Пещера е малък град и не особено интересен. Минавайки набързо през него, човек остава с впечатление, че всичко е замряло освен производството на обувки, кожени чанти и кожени колани. Реклами за тях има на всяка крачка, минахме и покрай една фабрика.

Батак е също малко градче. Имам приятелка от Пловдив, която през лятото ходи на гости на баба си в Батак и ми е казвала, че е идеалното място човек да поскучае и да си почине от градската обстановка. Така си е – и в него няма нищо, което да напомня на град. По-скоро е едно симпатично селце. В него спряхме за малко, за да вземем началника на местното БНЗС, който беше с дъщеря си – Ани. Тя е студентка в Смолян, където е и част от младежкото БЗНС.

А Ракитово не знаех, че е град. Също по нищо не му личи. Стори ми се, обаче, по-приятен от Батак – някак по-оживен, видях млади хора по улиците, май имаше и кино (а не мога да си представя да живея в град без кино ;)). Там спряхме също за малко, за да се освежат някои от пътниците и за да се качи някой си, който май така и не се появи.

От всички селища, през които минахме, най-много ми хареса Велинград. Бях чувала за него, че е малък и скучен град, едва ли не само две улици накръст. Но това, което видях от автобуса, ми хареса много: красиви паркове с нови, чисти пейки, малки улички, по които човек може да се разхожда, заведения, плажове, пазар… Има какво да се прави там и ако човек е на почивка, няма да скучае.

Пътуването ни продължи точно два часа. В 14.00 автобусът спря в центъра на Юндола пред хубава и поддържана голяма станция. Разтоварихме се там, а на паркинга вече чакаха колите на депутатите от десните партии в Пазарджик и на колегите от другите медии. Оказа се, че те все пак са решили да дойдат, но със собствен транспорт.

Веднага влязохме на рецепцията да ни настаняват, защото семинарът трябваше да започне в 14 часа, а ние тепърва пристигахме с багаж и с искания да пием кафета и минерална вода. Разпределиха ни в стаи по четирима, при което се получиха протести от някои двойки, но и те бяха разделени. Аз получих стая на първия етаж заедно с Гергана Петрова – съпруга на кореспондент на „Труд“ в Пазарджик, – Елисавета Радева – фоторепортер на вестник „Земеделско знаме“ от София – и Ани от Батак, за която писах по-горе. Тогава не ги познавах, но след това се убедих, че разпределението е било много добро – беше ми приятно с тях.

Семинарът започна със закъснение, но за сметка на това се събрахме доста хора. Изказваха се различни представители на БЗНС, като темата беше животът и делото на Никола Петков. Повечето колеги останаха разочаровани, защото очаква политически семинар, и си тръгнаха рано, но аз останах и не съжалявам. Не съм политически пристрастна към никоя партия, но историята на България ме интересува. На моменти не ми беше особено интересно, особено когато различни хора преповтаряха известни на всички исторически факти, но когато се говореше за живота на Никола Петков и за него като личност, слушах с интерес. Особено ми допадна изказването на един възрастен професор – Методи Петров. Той е познавал лично Никола Петков – по времето, когато БЗНС е било обявено за нелегално, Методи Петров е бил дете, но е помагал като симпатизант. Докато другите историци говореха преди всичко за сухи факти, той разказа за лични свои срещи с Никола Петков, за малко известни факти от живота му и говореше така увлекателно, че човек да седне удобно и да слуша, да слуша… Жалко, че не му дадоха повече време от определените 45 минути.

Семинарът продължи доста дълго, особено при изказванията на симпатизанти в края му. За тях бяха предвидени около час и половина, но продължиха може би около три часа. И да не са били толкова много, толкова ми се сториха. Както казах вече, не съм симпатизант на БЗНС и главно заради това ми беше все едно кой какво ще каже в тази част, но от професионален интерес останах. Така и не се каза нищо съществено. Да бяха обявили някой преврат… 🙂 Това в кръга на шегата, разбира се.

След семинара беше и вечерята. По време на нея и на кафе-паузата малко преди това беше най-приятното и полезно за мен време – запознах се с доста хора, обменихме мнения, научих доста интересни слухове… 😉 А след вечерята, по време на танците, се убедих, че някои хора могат да изглеждат много скучни, но всъщност да са големи купонджии. Стана ми приятно, особено от това, че възрастните хора се веселяха и танцуваха като 20-годишни. Аз се ограничих само в приказки с колеги – не съм по танцуването без партньор, а и не обичам да танцувам с други хора освен с един определен човек, който на този семинар не присъстваше.

Въпреки че обикновено не съм тази, която си тръгва първа от купона, тази събота не издържах много. Цяла седмица почти не бях спала нощем, така че около полунощ се изнесох в стаята си и почетох книга. След около час се прибраха и съквартирантките, тъй като повечето от танцуващите вече се омаломощили и те бяха сред тях.

Вечерта мислех да спя до късно сутринта, но в неделя се събудих рано и реших да стана. Можех да спя и вкъщи – не исках да прахосвам малкото останало време в планината в спане. Предпочетох да изляза и да се разходя. Събудих и Ани (не нарочно, но когато ровех из багажа си, нямаше как да съм по-тиха) и излязохме заедно. Поговорихме, пихме кафе и бяхме едни от първите, пристигнали за закуската в 9. След малко дойдоха и другите от нашата стая.

След закуската Гергана и аз решихме да се разходим. Оставаше още малко време до тръгването на автобуса в 12, но все пак можеше да се види нещо от планината и за тези два часа. Елисавета предпочете да остане в двора на станцията и да пие още кафе, така че тръгнахме аз и Гергана заедно със съпруга й и негов колега, също от „Труд“. Спомням си само малкото му име – Митко. Още докато пихме кафе, тя им звъня на мобилните телефони с надежда да ги събуди, но след като това не стана, се принуди да иде до стаята им. След близо 30 минути те пристигнаха сънени, поръчаха си кафе и започнаха да им се привиждат ягоди в градинката до нас. Когато се полакомихме, се оказа, че това е здравец (според обяснението на Гергана, на която се доверяваме като познавач на разните планински растения) с червени листенца тук-там. Това обаче ни подсети да си наберем и ягоди по време на разходката.

Разходката направихме, след като господата се разсъниха малко. Тръгнахме по поляните да берем ягоди и зелени шишарки за мед. Шишарки така и не намерихме, но за сметка на това ягодите бяха много. Ходенето бос по оросената трева сутрин също е много приятно. Ако ходите на планина, не го пропускайте.

По време на разходката не се отдалечихме много, а и нямахме голям избор. Почти всички ливади и горички в Юндола са частна собственост и са заградени, така че, когато човек тръгне да се разхожда, трябва да излезе далече от селото, ако иска да ходи из гората. Ние намерихме една пътечка между вилите, като имахме съмнения, че навлизаме в частна собственост, но поехме риска. Използвам случая да се извиня на собственика на имота, чиито граници може би сме нарушили, да го уверя, че не сме брали шишарки от имота му (защото такива нямаше) и да го поканя на каквото пие, ако има път през Пазарджик, за да компенсирам утъпканата трева. 😉

След около час разходка дотичахме в станцията почти в последния момент, за да си вземем багажа, да оставим ключа на рецепцията и да се качим на автобуса, който вече ни чакаше. Тръгнахме в 12 часа с очакването да сме в Пазарджик около 14. При слизането надолу шофьорът избра същия път, по който се бяхме качили, защото трябваше да остави няколко души в Батак и в Пещера. Всичко вървеше по план, докато не излязохме от Батак. Следващата и последна спирка преди Пазарджик беше Пещера, като там трябваше да слязат хората, които вчера бяхме взели. Няколко километра след Батак ни спря полицейска кола (може би на КАТ или ДАИ – не съм много наясно с тези институции). Шофьорът слезе и докато говореше с униформените, при нас, пътниците, започнаха догадки защо са ни спрели. Според повечето, причината беше в табелата „Случаен превоз“ на автобуса. Аз и колегите от „Труд“ слязохме, за да разберем какво става, и първи научихме новината, че пресичаме пътя на рали „Хеброс“. Предложиха ни или да изчакаме пет часа, докато колите се подредят, и тогава да минем, или да тръгнем по друг път. След като шофьорът се допита до всички пътници, избрахме втория вариант. Върнахме се до Велинград и оттам хванахме път, който досега не ми беше познат. Той мина през няколко села, на които не запомних имената, и накрая навлезе в Пазарджик по пътя край казармата. Онова, което ми направи впечатление, беше тясната влакова линия, която следваше пътя ни отдясно и от време на време навлизаше в тунели. Предполагам, че това е известната теснолинейка, но не видях по релсите да минава влак.

Автобусът не закъсня много въпреки маневрите – около 20 минути след 14 часа вече бяхме пред централата на БНЗС-НС в Пазарджик, откъдето бяхме тръгнали предишния ден. Прибрах се вкъщи с очакване, че ще имам нужда от доспиване, след като в събота срещу неделя почти не бях спала, но се оказах завидно бодра. Командировката се отрази добре и на здравето, и на настроението ми.

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

С използването на този сайт се съгласяваш с употребата на бисквитки. още информация

Този сайт използва бисквитки и събира анонимни статистически данни за посещаемостта. С използването на сайта се съгласяваш с употребата на бисквитки.

Затваряне