Posts Tagged ‘Варна’

• Приключения с автобус и багаж във Варна

  Date: 2010.02.02 | Category: Весели преживелици, Забавно, Почивка, Пътуване | Response: 0

  Днес, докато с колеги си разказвахме смешни и абсурдни преживелици, реших ей така, ни в клин, ни в ръкав, да започна да си записвам подобни неща, които са ми се случвали – и за да не ги забравя, и за да им се посмее още някой освен участниците в тях.

  Общото между първите две истории, за които се сетих веднага, е Варна – един от любимите ми градове в България, където често обичам да ходя. Обикновено пътувам с автобуси на „Биомет“ до Автогара Варна.

  Действието в случка първа се развива през лятото на 2008, в началото на туристическия сезон. На автогарата пристига поредният автобус, пълен с уморени от пътя и жегата летовници от София, част от които съм и аз. Тъй като съм дошла на почивка, съм с багаж – куфар и пътна чанта, – както по принцип пътуват повечето пътници по тази автобусна линия. На автогарата, както обикновено, ме посреща усмихнат и учтив таксиметров шофьор (варненци направо са за завиждане по отношение на добрите таксиметрови услуги в техния град – там работят едни от най-отзивчивите фирми и шофьори). От първоначалния разговор с шофьора става ясно, че той чака именно този автобус и се надява на клиенти, дошли на почивка, които да закара до някой хотел. След първоначалната размяна на общи приказки той поглежда надолу към чантата в ръката ми и куфара в краката ми и изразява учудване: „А, ама вие сте с багаж!“ Струва ми се доста странно да дойда на почивка на море без багаж, но когато шофьорът отваря багажника на таксито, разбирам причината за възклицанието му. Какво е учудването ми, когато виждам по средата на багажника две кори с яйца! В отговор на учудения ми поглед започва дълъг и заплетен разказ за роднина на шофьора, от когото той е взел яйцата с идеята да си ги закара вкъщи в еди-кой-си квартал на Варна, но по пътя решил да мине през автогарата, за да провери дали ще успее да хване клиент в същата посока. Интересно защо човекът беше решил, че точно от този автобус хората ще слизат предимно без багаж. За щастие, багажникът му беше голям и успя да побере и куфара, и пътната чанта, и яйцата, които останаха невредими по целия път, закрепени върху куфара – и до днес се чудя как стана този фокус.

  В случка втора главен герой е същата пътна чанта, с която пътувах до Варна (отново с „Биомет“) през септември 2009. Този път завръзката стана още в София – при качването на чантата в багажното отделение на автобуса шофьорът я огледа внимателно, залепи й стикер с номер, за да не се загуби, а стикер със същия номер залепи и на моя билет. Това е рутинна процедура, която служителите на този превозвач понякога спазват, понякога – не, но за първи път я извършиха толкова внимателно. Приятно впечатлена, заех мястото си в автобуса. На слизане във Варна не бързах да си взема багажа – бях спокойна, та нали всичко се следеше толкова внимателно? Когато до автобуса останах само аз от всички пътници обаче, що да видя: в багажното отделение имаше само една чанта и тя не беше моята! Не наподобяваше моята нито на размер, нито на външен вид, да не говорим за това, че не беше с номера, залепен на билета ми – не съвпадаше дори една цифра. Шофьорът на автобуса и колегата му, който помагаше в раздаването на багажа, се чудиха и маяха как е възможно да е станало подобно нещо, инспектираха багажа, за да са сигурни, че вътре няма взривно устройство (откриха само дамско бельо – не мое обаче – и пластмасови кофички от кисело мляко със семена за разсад). След посещение в билетния офис на „Биомет“ на автогарата се установи, че общо взето, съм оставена на произвола на съдбата – ако притежателката (или притежателят) на бельото и кофичките за разсад решеше да си потърси чантата, щеше да вземе своята от офиса на фирмата и да остави моята. Ако не, се започваше един дълъг процес на ходене по мъките, докато докажа пред застрахователя на „Биомет“ колко чанти съм имала, какво е имало в тях и че не се опитвам да осъществя застрахователна измама, криейки пътната си чанта вкъщи и настоявайки, че е изгубена по вина на превозвача (защото неговите служители все пак са дали чантата ми на някой друг). За щастие, по-късно същата вечер някой се обадил разтревожен в билетния офис на „Биомет“ във Варна, защото едва вкъщи забелязал, че чантата, с която е слязъл от автобуса от София, не е съвсем същата като тази, с която се е качил… и вътре има дрехи, книги и зарядни устройства за два мобилни телефона и фотоапарат, вместо дрехи и разсад. Така случката завърши с щастлив край – служителите на „Биомет“ дори бяха взели такси за своя сметка до хотела ми и когато се прибрах от вечеря, чантата ми ме чакаше непокътната на рецепцията. И все пак, след тази случка имам обеца на ухото: никога да не слагам всичките си яйца в една кошница, т.е. всички зарядни в една чанта, за да не рискувам отново да се лиша от всичките си устройства на батерии с един удар.

• Местата за игра в моето детство

  Date: 2010.01.11 | Category: Забавно | Response: 1

  Днес видях, че Жюстин е писала за игрите, които е играла като малка и местата, на които ги е играла. Докато четях, се вдъхнових за подобна публикация и чак тогава в края на нейната видях, че тя ме кани да направя точно това. Разрових стария си фотоалбум и намерих няколко сравнително добри кадъра.

  

  

  Оказа се, че от малкото снимки на детски площадки, които имам, най-хубавите ми са от Варна. От 1984 г. са и доколкото знам, са правени в Морската градина по време на семейна почивка на море. На тях съм на две годинки, така че едва ли играта ми е имала особено сложен замисъл или правила – помня само, че като малка много обичах и люлките, и катерушките. Любимата ми катерушка беше широко разпространеното „кълбо“ – смешно е, че нямам детски снимки с него, но за сметка на това тази Коледа в Пловдив попаднах на една много приятна и поддържана деткса площадка до моста „Герджика“, откъдето се върнах със снимков материал.

  

  На по-късен етап (5-6-годишно възраст) се запалих по федебрала и той ми остана любима игра за доста дълго време. На следващата снимка се готвя за игра в градинка между блоковете зад бившия ресторант „Стадиона“ в Пловдив – има я и до днес, дори май изглежда почти по същия начин.

  

  И накрая – да предам щафетата нататък към Ани, Бого, iko, Станислав Божков и Дончо. А вие къде сте играли като малки?