Posts Tagged ‘български работи’

• Венеция

  Date: 2010.07.24 | Category: Вдъхновение, Пътуване | Response: 0

  

  Ако някой ви е казвал, че блогърите винаги отразяват събитията веднага, след като те се случат, да знаете, че не е бил съвсем прав. Макар че вече е почти август, а пътешествието ми до Венеция беше през май, надявам се, че не е прекалено късно да разкажа за него, че даже и да се включа в една блог-игра.

  Понеже не ме бива толкова в измислянето на истории, ще пробвам с краткия разказ за впечатленията ми от Венеция да участвам в блог-игра, от която мога да спечеля един от двата безплатни пропуска за семинара на Едуард де Боно в София на 23.09.2010 в НДК. Макар останалите участници в играта до момента да са прибегнали до художествената измислица (или поне така твърдят ), това, което ще прочетете по-долу, е самата истина – мисля, че да потърся връзката между тези на пръв поглед несъвместими неща в реалността е още по-голямо предизвикателство, отколкото да си я измисля. Дали това отговаря на правилата на играта решавате вие, читателите.
  

  

  Дълго се чудих какво мога да напиша за този град, което вече да не е написано или какви снимки да публикувам, които да не са били показвани и преди, макар и заснети от някой друг. Мога само да потвърдя, че Венеция е идеалното място за разходка – направих си такава и през деня, и нощно време под звездите. Макар че през голяма част от времето ме валя дъжд, а термостатът на климатика в хотела май не беше съвсем наред, забравях за всички неуредици, когато тръгнех по улиците… или когато се качвах в градския транспорт. Сигурно сте чували, че Венеция е градът с най-очарователния градски транспорт – водни автобуси или т. нар. vaporetto.

  

  Отвътре малко наподобява автобусите на градския транспорт, но отвън...

  

  Това е спирката - плаваща платформа, към която "автобусът" се привързва с въже и се застопорява, докато пътниците се качват и слизат.

  Цялата атмосфера на града е уникална само заради това, че вместо улиците, по които се движим на всички други места, са заменени с вода. Допълват я тесните, симпатични улички, пълни с уютни ресторанти и магазинчета, пред които табелите и менютата са написани с истинско мастило, а не просто принтирани…

  

  

  Не ми се разминаха и веселите случки, като срещата с група сънародници на моста Риалто. По принип тълпата туристи, снимащи се на моста, е напълно нормална гледка, както и това хората да се изчакват един друг, преди да позират за снимка на фона на Канале Гранде. Докато чаках няколко пъти през тези няколко дни, снимах доста хора от различни националности, които искаха да бъдат заедно на фотосите си. В повечето случаи молбата „Ще ни снимате ли?“ беше само словесна, но… веднъж, докато си изчаквах реда за поредната снимка, една ръка ме смушка в реброто. Вярно, деликатно, но все пак… Едва след като привлече вниманието ми, собственикът на ръката ме попита на чист български дали бих го снимала с компанията му. Въпросната компания леко беше разбутала няколко азиатски туристи и се беше подредила усмихната на перилото на моста… Изводи за това как работи умът на българския турист и по какво се различава от средностатистическия турист от други нации няма да правя, оставям ги на читателите – аз само споделям факти.

  Още много бих могла да пиша, но тъй като смятам, че е по-добре Венеция да се види, вместо да се описва, спирам дотук с възторзите и ще завърша с кратка информация за това как да стигнете дотам, в случай, че сте се въодушевили.

  Авиокомпанията: Wizzair лети от София до летище Тревизо (TSF), откъдето има редовни автобусни линии до предградията на Венеция и до самия град.

  Хотелът: Хотелите в самия град са доста скъпи, затова отседнах в Местре, което се намира близо до самата Венеция и има удобен денонощен автобусен транспорт. Хотелът се казва „Aaron“ – в тиха уличка, уютен и симпатичен, но съвсем близо до гарата и до две автобусни спирки.

  Пожелавам ви да имате възможност лично да се докоснете до магията на Венеция, а ако тази публикация ви е харесала, според правилата на блог-играта съм длъжна да ви подканя да гласувате за нея в Свежо с бутона по-долу.

• Не на пушенето на обществени места

  Date: 2010.03.22 | Category: Кауза | Response: 1

  Както вече съм споменавала и преди, едно от нещата, които особено много ме дразнят, е някой да ми пуши, когато съм в заведение. Няма нужда и да обяснявам каква е ситуацията в момента – в колко заведения един непушач може да се нахрани спокойно, без да го одимят, както и че пълната забрана на пушенето на закрити обществени места, която щеше да бъде въведена от 1 юни 2010 г., май няма да се случи. Тъй като съм твърдо „за“ забраната (крайно време е), се включих в протеста, организиран тази неделя от една от многобройните Facebook групи в подкрепа на забраната – „Искам държавата да забрани пушенето на обществени места от 01.06.2010 г.“. Чудесно е, че създателите й не се ограничават само до онлайн протестиране, а организираха и протестно шествие, провеждат и разговори с депутати и не смятат да спрат да се борят. Скоро предстои да пуснат и сайта bezdim.org, в който ще обявяват предстоящите си инициативи.

  Първата им проява беше много позитивна и спокойна, въпреки че повечето хора, покрай които мина шествието, ни гледаха, сякаш сме извънземни. Зарадвах се обаче, че се намираха тук-там и минувачи, които се усмихваха и се отклоняваха от пътя си, за да се присъединят към протеста. Във фотогалерията си съм качила малко снимки. Видях, че шествието беше отразено в новинарските емисии на БНТ1, PRO:BG и Нова телевизия, а медиите, в които намерих информация, са vesti.bg, агенция „Фокус“, Doctor Online, Mediapool и, разбира се, „Дневник“, които продължават да подкрепят каузата. Ако се чудите коя медия е права и колко души са протестирали в крайна сметка – 30, 50, 100 или 150, мога да кажа, че бяха поне стотина, а следващия път се надявам да бъдем много повече!

• Зала за непушачи?

  Date: 2010.03.02 | Category: Мрън | Response: 9

  Изчаках известно време, за да ми мине възмущението от тази случка, но… не ми минава. Затова, ето я тук накратко.

  Преди няколко дни с още един човек, непушач като мен, решихме да вечеряме в пицария „Добро“ в софийския квартал „Лозенец“. Изрично попитахме за маса за непушачи и ни настаниха в дъното на подземния етаж. След известно време обаче на съседната т.нар. маса за непушачи седна компания, която извади пакет цигари и веднага получи пепелник от сервитьора. Оправданието му на въпроса ми „Защо?“ беше, че ние уж не сме разбрали колежката му – отделението за пушачи било само „до колоната“, а тя ни била показала по-удобна маса, която обаче била за пушачи (за което не бяхме предупредени, преди да седнем). Доста неправдоподобно ми прозвуча, но какво да се прави… освен непушачите да чакаме 1 юни и да се надяваме, че пушенето на обществени места най-сетне ще бъде забранено. Не виждам друг начин да се спазва това ограничение, след като има места, където пушачът получава пепелник и разрешение да дими, независимо къде в заведението е седнал, стига да си плаща сметката. В случая ни беше предложено и да се преместим, ако искаме – въпреки че според мен би било по-логично току-що дошлите да се настанят на друга маса, а не ние, които вече сме поръчали и се храним.

  Жалко – храната в „Добро“ беше много вкусна, но едва ли ще седна отново там преди въвеждането на пълна забрана за пушене на обществени места.

• Да се премести столицата в Пловдив? Само това не!

  Date: 2010.01.06 | Category: Забавно, Мнения и размисли | Response: 0

  Днес снегът отново ни изненада – за втори път тази зима… За щастие, това беше последният ден от отпуска ми, така че не ми се наложи да газя из преспите и да се пързалям по тротоарите, но следих новините по темата онлайн. В един коментарите към тази статия обаче видях следното предложение:

  Столична община не си е почистила стълбищата пред сградата, а народа очаква улиците им да са чисти! Такова безочие би трябвало да бъде наказано, но тъй като софиянци не са никакви столичани, най-добре е столицата да бъде преместена в Пловдив! Това би било най-доброто за нацията ни.

  За нацията може би, но едва ли и за моя роден град. Когато прочетох това, имайки предвид състоянието, до което е докарана сегашната столица, си представих как в Пловдив се случва следното:

  • Появяват се ж.к. „Тракия 2″, „Тракия 3″, Тракия 4″, „Гагарин 2″…
  • Асеновград става квартал на Пловдив.
  • Вече се смята за престижно да имаш къща в Марково, вместо в Драгалевци или в Бояна.
  • Освен сега съществуващите молове в Пловдив се появяват „Гранд Мол Тракия“ (още един никога не е излишен – все пак, столица е…), мол „Строител“ (на мястото на спортната зала) и още поне 2-3, за чиито имена нямам достатъчно развинтено въображение, но бъдещите инвеститори имат.
  • Пазарджик се превръща в „новия Перник“ – пазарджиклии изместват перничани от вицовете, а пътят Пловдив-Пазарджик покрай Цалапица се разширява с още две платна, за да не се задръства магистралата в пиковите часове (сутрин и вечер в работни дни).
  • Лятно кино „Орфей“ се превръща в „Mtel/Globul/Vivacom (който се уреди първи) IMAX Орфей“ със слоган: „Най-големият екран на Балканите, висок колкото цяло тепе“. След около месец-два собствениците на киното се усещат, че ще имат повече печалба, ако могат да правят прожекции и през деня, и през есенно-зимния сезон. Резултатът: построява се нов мол, който покрива тепето. Все пак, хората трябва и да хапват някъде, и малко шопинг да направят, докато чакат да започне филмът…
  • Започват масови и редовни форумни спорове на вечната тема „столичани срещу провинциалисти“. Примерни реплики: „Я си стой в София, като толкова не ти харесва в столицата – не стига, че си дошъл тук да ми цапаш града и да правиш задръствания, а и акъл даваш“, „Да, бе, баба ти и дядо ти все по Главната са се разхождали в неделя“, „вие, тъпите майни столичани“…

  И това е само началото… По-добре София да си остане столица, и без това вече сме й свикнали…

• Простотия до шия

  Date: 2009.03.27 | Category: Мнения и размисли, Мрън, Новини | Response: 0

  Брей, брей! Бива ли да сме такива простаци блогърите! Отивам да се срамувам в ъгъла, а вие прочетете повече при Комитата.

  Допълнение от 25 май 2009:

  Днес разбрах, че Паси се е извинил на блогърите. Много добре, прави му чест и дано оттук нататък внимава малко повече какво говори.

• Приключение с „Витоша Експрес“

  Date: 2009.03.05 | Category: Мрън, Пътуване | Response: 7

  На 1.03.2009 г. пътувах от София до Пловдив с автобуса на фирма „Витоша Експрес“ в 10:00 ч. По време на това пътуване ми се случи нещо, меко казано, странно. Още на Централна автогара шофьорът качи няколко правостоящи пътници с обяснението, че по пътя ще имат възможност да слязат и да бъдат настанени в друг автобус. След това се повъртяхме из София (не засякох точно колко време, тъй като не бързах, но сред пътниците имаше такива, за които часът на пристигане в Пловдив беше от значение и не им стана особено приятно от тази ситуация). В един момент автобусът спря и шофьорът нареди на всички пътници да слязат, защото щял да дойде друг, по-голям автобус, който да ни превози до Пловдив. Едва ли е нужно да споменавам, че в този момент на пътниците вече никак не ни беше весело, а отговорът на шофьора на основателните въпроси „Защо?“ беше: „Аз какво да направя, като така са ми наредили? Какво да обяснявам на шефа си после?“ В крайна сметка по-големият автобус дойде след няколко минути и дори успяхме да стигнем в Пловдив почти навреме.

  В продължение на няколко години пътувам често из България по всевъзможни маршрути и тъй като нямам кола, използвам предимно автобусен превоз. Била съм клиент на почти всички по-големи фирми, работещи на българския пазар за междуградски пътнически превози, но в такава ситуация не бях попадала досега. Проблемът с повечето продадени места по грешка, разбира се, се е появявал, но във всички досегашни подобни случаи фирмата просто е пускала втори автобус, на който да се качат съответните пътници или е презаверявала билети за по-късен час. Независимо коя е въпросната фирма, откъде докъде пътува и дали е монополист по съответната линия. Напълно нормално – пътниците са си платили, за да пътуват комфортно, а не да се прекачват от едно превозно средство на друго насред пътя. Все пак става дума за хора, а не за чували с картофи, които да се натоварят от един багажник в друг. Но може би, вместо да се ядосвам, би трябвало да се радвам, че не ми се е случило това?

  В резултат от тази случка има нещо, което шофьорът би могъл да предаде на шефа си: отсега нататък поне двама пътници няма да ползват услугите на „Витоша Експрес“. Поради липса на друг превозвач по тази линия в посоченото време, ще се ориентираме към БДЖ.

• Дразнещо

  Date: 2008.10.22 | Category: Без категория | Response: 7

  Отдавна ме дразнят и задръстванията, и лошото качество на градския транспорт в София. Пътувам все по-дълго (през август пътят ми до работа беше половин час, а сега е около час и половина и се опасявам, че ще стане дори по-дълъг, когато температурите паднат още и малкото останали пешеходци приложат схемата „на работа сам в колата“), цените на градския транспорт се вдигат все повече, а подобрение в качеството не виждам. Ползвам автобус 120 и трамвай 20 ежедневно – превозните средства са допотопни, а шофьорите и ватманите все едно карат картофи. И за това „удоволствие“ вече си плащам 50 лв. месечно (с карта за цялата градска мрежа). От увеличението на цените насам ми се стори, че докато вървях пеш (за по-бързо – въпросната вечер три пъти задминах автобус 120, който вървеше по платното до мен), освен старото возило, което пълзеше до мен, в съседна лента мина нов автобус, също от линия 120, но може би той е бил само мираж – никога не съм имала късмета да се кача на него.

  Не искам да се примирявам, но какво може да се направи в тази ситуация?

  Сигурно някой ще повдигне темата за“провинциалистите“, които прииждали в София и задръстванията били по тяхна вина. А защо не съм чувала жителите на друга европейска столица да се оплакват от нещо подобно? Напротив – би трябвало да се радват, че градът се разраства и съответните институции да си вършат работата, така че София да може да поеме потока от желаещи да живеят в нея, да работят и да харчат парите си именно в София, от което печелят всички. Аз също не съм родена в София, но откакто живея в този град, имам адресна регистрация в него и си плащам данъците в София, а не в родното място. Следователно, смятам, че имам право да изисквам общинската администрация да свърши нещо в замяна на това, което й плащам. Градският транспорт е „черешката на тортата“ – едва ли има друг град в България, където превозните средства са толкова занемарени и раздрънкани, а цените за пътуване с тях – толкова високи. (Не говоря наизуст: през последната година посетих почти всички големи градове в страната, както и някои по-малки и ползвах градски транспорт в повечето от тях.)

  Само мрънкам този път – не обичам така, но в този случай нямам идея какво друго може да се направи, а съм издразнена, и то много.

• Какво не искам да се случва в България

  Date: 2008.09.26 | Category: Без категория | Response: 1

  Доскоро бях от хората, които вярваха, че сайтът „Опасните новини“ е шега, че това и подобните му публикации са прекалено жълти, за да са верни. Днес обаче се замислих над написаното от Григор. Ако тези неща наистина не са верни, защо се случи това?

  Днес не успях да отида на протеста, тъй като не бях в София, но се присъединявам към призива на Григор и публикувам линк, където можете да видите статиите, от които тръгна всичко, копирани на сървър извън България.

  Дано всички протести – и онлайн, и офлайн – да покажат на онези, към които са насочени, че свободата на словото не може да се спре нито с цензура, нито с бой. Дори напротив – колкото повече се използват силови методи за прикриване на някоя неудобна тема, толкова повече хора ще говорят за нея. И нито ДАНС ще могат да спрат сайтовете на всички, нито престъпниците ще могат да набият всички.

• Време ли е за боти?

  Date: 2008.09.19 | Category: Без категория | Response: 0

  От няколко дни насам, като се има предвид, че е почти зима, си наумих да си купя нови боти. В повечето магазини ударих на камък: имаха или само обувки като за по-топло време, или боти на високи токове, или накичени с разнообразни катарами, панделки и други подобни финтифлюшки – все неща, които не искам да ги има на моите боти. В редките случаи, когато попадах на нисък, изчистен модел, се оказваше, че е останал от миналата година и в магазина има само единични бройки с прекалено малки или прекалено големи номера. Чудех се защо, но наскоро разгадах мистерията съвсем случайно.

  По пътя от работа към вкъщи минавам през подлеза край Румънското посолство, където на витрината на един магазин забелязах много хубави ниски ботушки. Както и на останалите места, оказа се, че имат само останали чифтове от миналата година, които са ми с няколко номера по-големи. Крайно озадачена, попитах:
  - А кога ще заредите нови модели боти?
  - Не знам кога – сопна ми се продавачката.
  - Е, не им ли е вече време? – не се предадох аз.
  Продавачката, вече безкрайно възмутена от очевидното ми нахалство, отвърна намусено:
  - Ще им дойде времето, когато ние решим! Тогава ще заредим!

  Брееей!

• Микроблогване

  Date: 2008.09.15 | Category: Без категория | Response: 3

  От известно време се каня да пиша по темата, но днес ме провокираха, така че най-сетне се наканих.

  Отскоро е и манията ми по микроблогването – допреди месец се чудех на хората, които използват подобно чудо, за какво им е и какво интересно и полезно намират в това да пишат кратки съобщения и да ги публикуват някъде. Оказа се и интересно, и полезно. Все още се удивявам на таланта на много от хората, които следя, да бъдат остроумни или да казват нещо наистина смислено с толкова малко думи. Полезната част се състои в това, че ако ме мързи да пиша дълъг пост, няколкото думи, които тук ще изглеждат странно, в микроблога ще са съвсем на мястото си.

  По микроблогването се запалих покрай Пешо и микроблог системата, с която започнах, беше edno23.com – според моето скромно мнение най-добрият български аналог на Twitter. Веднага започнах да разпращам покани на познати да се включат, но се оказа, че част от хората, които искам да следя, са запалени по Twitter и не желаят да се местят, така че се регистрирах и там. От регистрация до писане разстоянието е малко и така започнах да пиша и на двете места. Ако сравня предимствата и недостатъците им, по-дългият списък с предимства ще е на edno23.com: добър дизайн, интересни хора, възможност за прикачване на снимка или видеоклип към написаното и опция за добавяне на връзка като допълнение към съобщението, което освобождава ценно място за писане. Предимствата на Twitter за мен са в това, че много от хората, които държа да следя, са там и във възможността човек да променя дизайна на профила си (от която аз не се възползвам, тъй като дизайнерските умения ми куцат сериозно, но все пак е добре да си знам, че я има).

  Така от човек, който мислеше микроблогването за „глупост“, за няма и месец се превърнах в собственик на цели два микроблога. В edno23.com пиша на български и за българи, а в Twitter – предимно на английски. Тук идва и моментът да споделя какво ме провокира да напиша всичко това: този пост. Ваня от няколко седмици насам критикува българите в Twitter, защото пишат на английски. Е, аз съм от тях и така и не се разбрахме с нея защо го правя. (Всъщност, и други пишещи на английски българи май не успяват да я убедят…) За мен има български микроблог услуги, в които пиша на български, а в Twitter – на английски. В Twitter пиша на български, ако някой се е обърнал към мен на български и му отговарям на същия език. Освен за забавление, ползвам Twitter и за връзка с колегите във Великобритания, които в никакъв случай не бих нарекла „темерут-англичанин или затлъстяла англичанка дето пъшкат по 8 часа зад бюрото за по двеста паунада на ден“ (цитат от поста на Ваня)! Не ползвам Twitter като заместител на сайт за запознанства – следим се предимно с хора, които познавам или офлайн, или задочно от блоговете им, или от някъде другаде онлайн, – макар че ако покрай него се запозная с някой интересен човек – добре дошло. (Всъщност, чета туитовете на много интересни хора, но това не означава, че сме тръгнали непременно да се запознаваме. Просто чета без претенции на какъв език се пише.) Май и целта на Twitter като цяло не е запознанства с нови хора, а публикуване на съобщения, чрез които хората (познати и ако сме достатъчно интересни – и непознати) да са в течение какво правим в момента. А ако тези хора насреща не говорят български, какво правим тогава?

  Писането на английски не е само спам и не е задължително с бизнес цел. И ако за Ваня „езикът не би могъл да бъде критерии за стойността на една личност“ (отново цитат от нейното мнение), тогава какво против има пишещите на английски и защо са й толкова скучни?